Мамо, ако уча много и вляза в Кембридж, ще мога ли да си купя Ферари?

Не е наша работа да обещаваме на децата си перфектен живот. Такъв няма. Наша работа е да ги подготвим да живеят смислено - и когато идва Ферарито, и когато не идва :)

Знание

Четвъртък рано сутринта, ден като всеки един през седмицата. Всички сме вече на вратата, бъбрим си весело по разни теми, аз съм спокойна - изглежда, че всеки ще е навреме за там, където е тръгнал и главата ми вече минава през списъка със задачи за деня.

И ей така, отникъде, в коридора прокънтява въпрос за милион долара - в този случай и преносно, и буквално.

И изведнъж пълна тишина. Всички погледи (а това са доооста погледи в нашия случай) се вперват в мен.

Синът ни е фантастично дете, с което сме изключително горди. От доста години насам иска да учи архитектура, а освен че иска, има и даденостите за тази посока в живота си. Вече си е набелязал университети, ученето му върви доста добре, мотивиран е, следи с интерес неща по темата постоянно, прави учебни проекти в тази посока, говори си с учителите си за това и те го насърчават активно.

А въпросът беше:

"Мамо, ако продължа да уча мега яко, изкарвам супер оценки, както досега, и отида да уча в топ университет, като UCL или Кембридж, ще мога ли да си купя Ферари?"

В този момент сякаш светът спря да се върти. За части от секундата прехвърлих дузина отговора. Колко точно да съм искрена? Да отговоря ли оптимистично, за да запазя огънчето в очите или да съм по-балансирана? Може би да бъде абсолютно честна или дори песимистична, за да не вдигам летвата? Или да отфутболя работата, защото сега бързаме, примерно :)

(По-голямата ни дъщеря също ме гледа изпитателно - и тя е любопитна да разбере доколко си струват усилията й в момента.)

Най-бързият отговор щеше да е: "Ама, разбира се, слънчице!", нали? И денят да си продължи с усмивка и песни.

Но това щеше да е лъжа.
Всички знаем, че е лъжа.

Дори и да не е пълна лъжа, със сигурност е опасна полу-истина. Такава, която обещава на едно мотивирано дете, че животът има доста проста формула: усилие + много учене = Ферари.

И може би години по-късно, когато синът ми установи, че тази формула не работи в реалния свят, разочарованието няма да е от живота. Ще е от мен - защото аз съм скрила реалността.

Спрях, поех въздух и реших да съм искрена. Казах:

"Слънчо, ако продължиш да полагаш всички тези усилия - учиш, работиш по интересни проекти в училище, записваш се на готини клубове, влезеш в топ университет - то вече си направил максимума от това, което зависи от теб. А за Ферарито... има неща в живота, които не зависят от нас - обстоятелства, късмет, среда, момент. Тях не можем да ги контролираме. Но останалото - да. Имаш всички шансове!"

Синът ми остана доволен от отговора - кимна, усмихна се и поехме напред. Той разбра изцяло какво му казах - истина, която малко по малко вече осъзнаваше и за другите неща в живота си.

Не знаеш дали ще успееш, но, ако наистина искаш нещо силно, не трябва да спираш да опитваш.

Виж при мен, обаче, се случи нещо интересно. Докато му отговарях, усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. Истината ме заболя повече от лъжата. Завъртях се настрани и тръгнах първа.

Всеки родител иска най-хубавото бъдеще за децата си - справедливо, спокойно, успешно. Искаме да подкрепяме мечтите им и да се радваме на успехите им. Искаме да ги видим там, където те искат да стигнат и да празнуваме заедно победата. И, да, разбира се, че искаме да имат Ферари, ако са се скъсали да учат и да се развиват десетилетия наред! Но ...

Но, не така въврят правилата в играта на живота, нали? И ние го знаем много добре. Всеки ден я играем тази игра и вече имаме немалко натрупан опит в нея.

Затова и нашата работа като родители не е да обещаваме фантастични резултати и блестящо бъдеще на децата си. Нашата работа е да отглеждаме хора, които ще се справят - и с Ферарито, и без него.

Хора, за които мечтата е компас, а не е GPS.

Защото GPS-ът казва: "Върви по този маршрут и ще стигнеш."

И ако си тръгнал към мола, то това ти върши работа. Даже знаеш до минутата в колко часа ще си там.

Но ако се стремиш да имаш пълноценен, спокоен, смислен живот, това ще е доста подвеждащо.

Тогава компасът ще ти е по-полезен.

Защото компасът казва:
"Посоката е тази. Пътят ще го намериш ти. Дали ще е лесно? Никой не знае. Дали ще успееш? Пак никой не знае. Но важното е да опитваш."

Практика

🎯 Кръговете на контрола

Без да го знае, докато си закопчаваше якето, синът ми получи безценен урок по стоицизъм, който е помагал на най-великите владетели в света да управляват успешно десетилетия наред.

Този хилядолетен принцип продължава да е валиден за абсолютно всичко в живота ни - от родителството до кариерата, от отношенията до мечтите:

Фокусирай се върху това, което зависи от теб. Приеми това, което не зависи от теб.

Представете си два кръга:

🔴 Червен кръг (Пълен контрол) - моите усилия, моето учене, моите решения, моят характер, моето отношение, моята работа, в кой университет ще кандидатствам, с кои хора ще се свържа, какви възможности ще потърся.

🔵 Син кръг (Без контрол) - дали ще ме приемат в този университет, дали ще получа тази работа, икономическата ситуация, какви възможности ще съществуват след 10 години, дали точно моят талант ще бъде търсен точно тогава, какъв късмет ще имам.

Когато обясних на сина ми, че е направил максимума от това, което зависи от него - аз всъщност му казах:

"Червеният кръг ти е най-важен и там вече правиш всичко по силите си - продължавай! А синият - какво и как ще се случи във времето, него просто го приеми и продължи напред."

И не, това не е песимизъм. Това е мъдростта на вековете, която ще му спести мъка и разочарование (и немалко хвърлени усилия на вятъра).

Общуване

Ето въпроси за разговор с детето в спокоен момент, когато има време и пространство за истински интересен разговор за живота.

За 3-6 годишно дете:

• Какво искаш да станеш, като пораснеш? А ако можеш да станеш две неща, кои ще са?
• Ако имаш магическа пръчка, какво ще си пожелаеш точно сега?
• Как мислиш, какво правят по цял ден хората, които строят къщи / лекуват хора / летят в космоса? Какво е най-интересно в работата им?
• Искаш ли да играем на това, което искаш да станеш?
  

За 7-12 годишно дете:

• Kое е нещото, което най-много ти се иска да можеш да правиш, когато пораснеш? Какво точно ти харесва в него?
• Как мислиш, хората, които са много успешни в нещо - само талант ли имат, или има и нещо друго, което им помага?
• Случвало ли ти се е да се стараеш много за нещо и пак да не стане, както си искал/а? Какво почувства тогава?
• Как мислиш, възможно ли е на състезанието да спечели този, който не е тренирал най-много? Защо така става, според теб?

За 13-18 годишен тийнейджър:

• Ако можеш да си представиш живота си на 30, какво виждаш? Не като професия, а като ежедневие - как изглежда един твой "стандартен" ден? Започни със събуждането - къде се събуждаш, кога, какво правиш след това, какви задачи те чакат, сам ли си?
• Как мислиш, какво е по-важно - да обичаш това, което правиш, или да печелиш добре от него? Може ли и двете?
• Познаваш ли някой, когото смяташ за успял? Какво точно те кара да мислиш, че е успял - парите, свободата, признанието, или нещо друго?
• Ако направиш всичко правилно - учиш, стараеш се, влезеш в най-добрия университет - и пак не получиш това, което искаш, какво би направил/а?

И още ...

Въпросът на сина ми за Ферарито не е случаен - той идва точно навреме, от гледна точка на науката за детското развитие.

3-6 години: Магическият свят

На тази възраст децата живеят в свят, в който всичко е възможно - буквално. Психологът Жан Пиаже нарича това "магическо мислене" - вярата, че желанията имат пряка власт над реалността. Ако духнеш свещичките и мислиш за Ферари - може и да се появи на паркинга. Това не е наивност - мозъкът просто все още не разграничава вътрешен свят от външна реалност. Затова Дядо Коледа е реален, чудовището под леглото е реално и мечтата да станеш русалко-принцеса е напълно валиден кариерен план. На тази възраст не коригираме мечтите. Когато тригодишното ни каже "Ще стана супергерой!", подходящият отговор не е "Супергерои не съществуват", а "А какви суперсили ще имаш?"

7-12 години: Справедливият свят

Магическото мислене отстъпва на нещо, което психолозите наричат "вяра в справедливия свят" - убеждението, че светът функционира по честни правила. Който учи, получава шестици. Който тренира, печели мача. Тази вяра е необходима, защото дава ред, сигурност и е двигателят на мотивацията. Но е и опростяване. Формулата "усилие = резултат" работи достатъчно често в училище и в спорта, че да изглежда вярна. На тази възраст подкрепяме вярата в усилието, но започваме внимателно да добавяме нюанси - не чрез лекции, а чрез въпроси: "Как мислиш, защо понякога не печели този, който е тренирал повече?"

13-18 години: Сложният свят

Префронталната кора, която е отговорна за абстрактното мислене и способността да държиш противоречиви идеи едновременно, навлиза в интензивно развитие, което продължава чак до 24-25 години. С него идва способността да улавяш нюанси, които преди са били невидими. Че усилието не гарантира конкретен резултат. Че добрите хора също губят. Че можеш да направиш всичко правилно и пак да не получиш това, което искаш. Синът ни е точно на този праг - все още вярва в справедливия свят, но вече усеща, че животът е значително по-сложен от една формула. И се нуждае от възрастен, който и да потвърди, че хаосът действително съществува, и да е до него, когато преминава през бурите на живота си.

Готови ли сте за по-успешно родителство? Ето как мога да помогна: