Увереността не е вродена черта, а умение, което се тренира всеки ден - и започва от начина, по който говорим на децата си за тях самите.
Знание
Какво е общото между тези привидно несвързани родителски фрази?
"Той си е такъв по природа!"
"Тя е малко по-срамежлива."
"На него не му е присъщо да е в първите редици."
"Не знам откъде сестра ти е толкова уверена, явно го е наследила от баща си?"
"Той е роден за сцената - като го гледам как се държи пред публика, сякаш е в кръвта му!"
"Аз като малка също бях много притеснителна. След това просто свикнах и се примирих."
Повечето родители правим сериозна грешка. Говорим за увереността като за нещо, което се раздава при раждането - или я имаш, или я нямаш. Каквото ти се е паднало - такова.
А това схващане е толкова далеч от истината! И освен, че не е вярно, то е и изключително вредно за децата ни.
Защото когато приемем, че увереността е вродена черта, ние несъзнателно затваряме вратата към нейното развитие. А оттам и едно от най-фундаменталните умения на характера, върху което градим успешния си, щастлив и осъзнат живот като възрастни.
Като човек, който работи с родители и учители от вече 10 години, аз виждам пет основни недоразбрани аспекта на увереността.
Увереността е умение, а не дар от боговете
Точно както четенето, математиката или карането на колело, увереността е умение, което се изгражда с време и практика. Тя не е магическа черта, с която някои се раждат, а набор от разбирания за това какъв е светът, как работи и какво е моето място в него. И като всяко умение, увереността се учи, тренира и усъвършенства.
Най-важното тук е да разберем, че увереността не е липсата на страх или съмнение - тя е способността ни да продължим напред въпреки тях. Уверените хора не са тези, които никога не се провалят, а тези, които знаят, че провалът е естествена част от всяко значимо постижение.
Тихите деца също могат да бъдат уверени
Една сериозна родителска заблуда е, че съдим за увереността по “външния вид” на децата си. За нас, често увереността означава да си шумен, екстровертен и винаги в центъра на вниманието.
Затова и повечето родители на по-тихи деца се тревожат за тях, защото ги смятат за "неуверени" - и така несъзнателно прехвърлят тези си притеснения и стрес върху децата, стоварвайки върху рамената им товара “Нещо не ми е наред. Не съм такъв, какъвто трябва да бъда.”. Което пък разрушава моментално увереността и самоуважението на малките ни хора.
Истината е, че увереността е напълно съвместима със спокойния характер, чувствителността и деликатността. Можем да бъдем тихи и уверени, нежни и уверени, замислени и уверени. Едни от най-влиятелните хора в историята са били интроверти, които са променили света и са отстоявали себе си и възгледите си, без да повишават глас.
Думите ни оформят увереността на децата ни
Начинът, по който говорим на и за децата си, става техният вътрешен глас. Когато казваме "Той винаги се притеснява в нови ситуации" или "Тя не обича да опитва нови неща" или “Цялото семейство сме притеснителни, нормално е и ти да си такъв.”, ние не просто описваме - ние програмираме схващането на децата ни за тях самите. Нещо, което ще остане с тях десетилетия напред.
Вътрешният глас на детето е ехо на външните гласове и идеи, които е чувало най-често като коментари за себе си. Ако тези гласове постоянно са подчертавали неговите ограничения вместо потенциала му, не трябва да се учудваме, когато то започне да вярва в тези ограничения и ги приема за абсолютна даденост.
Затова е толкова важно да говорим за децата си с думи, които искаме те да използват за себе си. Това какъв човек вижда в огледалото детето ни, зависи от визията, която ние сме оформили за него през годините.
Погрешното разбиране за увереност
В основата на много детски несигурности стои едно изкривено разбиране за това какво означава да си "нормален". Ние несъзнателно караме децата да вярват, че могат (и трябва) да избегнат грешките, притесненията и неловките моменти, защото те “не са нормални”.
И у дома, и в училище избягваме да говорим и да подготвяме децата си за истинската реалност - особеностите на човешките емоции и крайни състояния, как изглеждат и се чувстват неудобните мисли и нередните действия, колко хаотичен, нерационален, непридвидим и шарен е животът. Децата растат с идеята, че само на тях им се случва - всички останали възрастни, като започнем с нас, най-близките им, са просто перфектни.
А да се чувстваш объркан, да искаш да избягаш и да се скриеш, да страдаш дълбоко от усещане за самота и изолация, да оплескаш нещата, да станеш за смях пред всички, да ти отнеме повече време от очакваното, да не се получава изобщо - това са напълно нормални части от живота.
Всяко голямо постижение е било чудовищно трудно, преди да изглежда лесно. От хиляда велики идеи, една ще стане реалност и тя не винаги ще е най-добрата от всички. И колкото по-рано децата разберат това, толкова по-уверени ще бъдат в способността си да се справят с предизвикателствата, защото ще знаят, че да бъркат е най-нормалното нещо на света.
Пряката връзка на увереността със способността ни да бъдем уязвими
Това сигурно е най-трудното нещо за осмисляне, нали?
Парадоксално е, но най-уверените хора са тези, които могат да признаят слабостите си, да се посмеят на грешките си и така да си дадат “разрешение” да продължат напред.
За децата това е особено важно, защото те често се сравняват с другите и искат да изглеждат "перфектни". Но истинската увереност идва не от това да си перфектен, а от знанието, че си достатъчно добър такъв, какъвто си сега и винаги можеш да опиташ пак, да научиш нещо ново или да избереш друга посока, ако тази не е твоята.
Парадоксално е, но 'перфектните' хора често са най-неуверените. Зад безупречната фасада се крие един много страшен и дълбок страх - страх, че ако нещо не е идеално, те не заслужават любов и признание. Психолозите отдавна са установили връзката между перфекционизма и ниската себеоценка, тревожността и постоянното чувство за недостатъчност.
Когато се стремим да отгледаме 'перфектно' дете, ние несъзнателно му казваме, че е достойно за обич само, когато е безгрешно. А това създава възрастни, които никога не са достатъчно добри за себе си, колкото и да постигат. Много по-ценен подарък за децата ни е да знаят, че са обичани и ценени, дори когато грешат, падат и се провалят - такива, каквито са!
* * *
Щеше да е толкова по-лесно, ако увереността е дар от всевъдното, нали :) Или е тук, или не. Но истината е, че увереността не е нещо, с което се раждаме. Тя е умение, което се изгражда постепенно. И както всяко умение, тя изисква практика, търпение и подкрепяща среда.
А най-важната част от тази подкрепяща среда сме ние, родителите. Начинът, по който реагираме на успехите и провалите на децата си, как говорим за тях и с тях, как приемаме техните грешки - всичко това оформя вътрешния глас, който ще ги съпътства цял живот.
Този вътрешен глас е като постоянен коментатор на живота им. Той може да бъде техен най-добър приятел ("Хайде, опитай! Ако не се получи, поне ще научиш нещо!") или най-суров критик ("По-добре не опитвай, само ще се изложиш."). И за съжаление, този глас е ехото на това, което са чували от нас за тях самите през годините.
Затова е критично важно как реагираме в най-простичките ежедневни нервности: когато детето ни се провали на контролно, не го поканят на парти, не го изберат за отбора, сгреши пред целия клас, изложи се пред приятели или е единственото на сцената, което не си помни репликите от представлението (ама нито една не помни!).
Тези неща не можем да ги променим, но можем:
или дългосрочно и сигурно да разрушим увереността на децата си, като реагираме така:
- "Как можа да се изложиш така!"
- "Другите деца сигурно са се готвили през цялата ваканция за това контролно!"
- “Същият си като баща си - нерешителен и срамежлив!”;
или с разбиране и подкрепа да изградим увереността им, като реагираме така:
- "Знам, че е трудно пред толкова хора. Как се чувстваш в момента?"
- "Да, не се получи добре този път. Какво мислиш, че можеш да направиш различно следващия път?"
- "И на мен ми се е случвало такова нещо. Искаш ли да ти разкажа как се издъних в 6-ти клас и още се изчервявам като се сетя?"
Нека не забравяме, че увереността е смелостта да бъдеш несъвършен. Да позволиш на себе си, като човек и родител - а след това и на по-малките от теб, да се провалят и да опитват отново.
За децата ни, това означава свобода - свобода да правят грешки, да се учат от тях и да продължават напред, знаейки че нашата любов и подкрепа не зависят от тяхното представяне и крайни резултати.
Защото истинската увереност не се ражда от страха да не сгрешим, а от куража да опитаме, въпреки че може да се провалим.
И само тогава, когато страхът от това да не опитаме изобщо, надделее над страха от това да не се справим перфектно, ще видим как децата ни разперват криле.
Общуване
Ето няколко въпроса за дискусия с децата по темата за увереността:
За 5-годишно дете:
- Кое е нещото, което правиш най-добре?
- Как се чувстваш, когато нещо не се получава от първия път?
- Кой ти помага да се почувстваш по-смел/а?
- Какво правиш, когато те е страх да опиташ нещо ново?
- Кога се чувстваш най-горд/а от себе си?
За 10-годишно дете:
- Какво означава за теб да си уверен/а?
- Как се справяш, когато направиш грешка пред другите?
- Кое е най-трудното нещо, което си опитвал/а? Как се почувства после?
- Какво правиш, когато нещо не се получава, колкото и да опитваш?
- Как помагаш на приятел, който не вярва в себе си?
За 15-годишно дете:
- Как социалните медии влияят на увереността ти?
- Какво означава за теб "здравословна увереност"? А има ли "нездравословна" увереност?
- Кога се чувстваш най-несигурен/на? Защо мислиш, че е така?
- Как се е променила представата ти за себе си през годините?
- Какво би казал/а на по-малкото си "аз" за увереността?
Практика
"Буркан на смелостта"
По темата за увереността предлагам една техника, която ще помогне на децата да видят грешките и провалите не като нещо срамно, а като доказателство за тяхната смелост да опитват нови неща. Имайте предвид, че изисква време и търпение, защото работи чрез събиране на преживявания и натрупване на опит. Дайте му шанс поне за месец напред :)
Трябват ви: голям стъклен буркан, цветни листчета, химикалки, стикери за украса - и време и търпение :)
Как работи:
- Украсете буркана заедно и го озаглавете "Буркан на смелостта".
- Всеки път, когато детето: опита нещо ново (независимо от резултата); направи грешка и се изправи; преодолее страх; не му се получи нещо, но продължи да опитва, записвате момента на цветно листче и го слагате в буркана.
- В края на всяка седмица (например в неделя вечер): изваждате всички листчета, четете ги заедно, обсъждате какво сте научили и празнувате смелостта да опитвате.
- Важно е да включите и ваши предизвикателни моменти като родител - това показва, че и възрастните правят грешки и продължават напред. Примери за записки в буркана: "Днес паднах три пъти с колелото, но продължих да карам!", "Казах си мнението в клас, въпреки че се притеснявах.", "Обърках думите на песента на концерта, но довърших изпълнението.", "Получих слаба оценка на теста, но реших да уча повече за следващия път.", “Казах на Емилия, че не ми харесва как се държи с мен - тя много ми се разсърди, но сега се чувствам много по-добре и спокойна!”
След няколко седмици бурканът ще е пълен с доказателства за смелостта да опитваме, да грешим и да продължаваме напред.
Дори и да решите да спрете да го пълните, оставете го на видимо място, защото той е визуално напомняне, че всеки прави грешки. По-важноте е да опитваме, да можем да се смеем на несполуките си и да знаем, че провалът не е краят, а част от пътя!
И още...
Харвардският професор по психология Даниъл Гилбърт казва нещо много важно за увереността - че ние често се чувстваме несигурни, защото сравняваме нашия вътрешен живот (с всичките му съмнения, страхове и несигурности) с външния живот на другите (който изглежда перфектен и безпроблемен).
Това важи с особена сила за децата и тийнейджърите днес, които растат в свят на криви социални медии и всевъзможни филтри. Свят, в който всички останали изглеждат безупречни, талантливи и щастливи през цялото време.
Затова е толкова важно да помогнем на децата си да разберат, че:
- никой не е перфектен (на първо място ние, родителите);
- всеки има своите страхове и съмнения (на първо място ние, родителите);
- истинската увереност идва от приемането на самия себе си (на първо място ние, родителите ;) );
- най-интересните хора са тези, които не се страхуват да бъдат различни - тоест, себе си (и тук на първо място ние, родителите).
Един от най-големите подаръци, който можем да дадем на децата си, е позволението да бъдат несъвършени.
***
Това е всичко от мен за тази седмица.
До следващата!
