Странните начини, по които децата ни показват, че ни обичат

Любовта на децата не намалява с възрастта. Просто сменя изразното средство.

Знание

Най-малкото ни съкровище е на три години и половина - и от нея струи любов. Тя не спира да ни повтаря, че ни обича, че й липсваме, че се радва да ни види, че иска да ни прегърне силно и да се гушкаме. Носи ни всевъзможни (и най-често кални) “подаръци” от двора в детската градина.
Което вчера ме наведе на една интересна мисъл.

Погледнах по-големите ни съкровища - едното ми беше сърдито още от преди да знае, че съм се прибрала, другият не беше съвсем ориентиран в емоционалното си състояние и имаше нужда от малко време да реши.

Едно от нещата, които са абсолютен факт, е че децата ни ни обичат. Безрезервно и искрено. Ние сме единствените за тях (което де факто също е така ;)

Защо, обаче, в някои моменти, особено с малко по-големите деца, нещата сякаш не навеждат на тези мисли? Някак си не сме убедени в този абсолютен факт.

Защото “Обичам те” в различните възрасти звучи и изглежда различно.

Когато децата са малки, любовта им се вижда от всички страни. Тичат към нас с разтворени ръце, гушкат ни, катерят се в скута ни с книжка, казват „Обичам те много, мамо!", без никакво притеснение. Понякога просто си изкрещяват едно хубаво като ни видят, като не знаят как по друг начин да покажат обичта си.

Но с възрастта нещо се променя. Прегръдките стават по-редки. „Обичам те" се чува все по-рядко. А понякога единственото, което получаваме, е затръшната врата, въздишка на раздразнение, “Ох, ти нищо не разбираш!” или “Здрасти!” и бум в стаята си.

И тогава започваме да се питаме: „Дали все още ме обича?"

Отговорът е: да.

Просто любовта вече говори на друг език – по-сложен, по-скрит, понякога доста объркващ. И ако не знаем как да разчетем “знаците”, можем да пропуснем най-важните послания.

Моите три деца са във всеки един от трите етапа на детското развитие - имаме си по едно от всеки “вид” у дома и сравнението е изключително интересно :)

Аз съм открила шест “знака”, че детето ни всъщност ни обича много - дори, когато изглежда точно обратното:

1. Спорят с нас

Може да изглежда като абсолютно неуважение, но всъщност е знак на дълбоко доверие. Детето, което спори, вярва, че връзката ни е достатъчно здрава, за да издържи несъгласието. То не се страхува, че ще спрем да го обичате, ако изрази различно мнение от нашето. При приятели или учители същото дете може да мълчи и да се съгласява, но там залогът е по-висок. У дома се чувства достатъчно сигурно, за да покаже истинското си аз.

2. Плачат пред нас (а не пред другите)

Ако детето ни се разплаква вкъщи след „нормален" ден навън, това не е слабост, а доверие. Целия ден е държало фасада, защото светът изисква това. Но у дома, при нас, най-накрая може да свали маската. Ние сте безопасното място, където емоциите могат да излязат - тъга, разочарование, стрес, тревога, притеснение, преумора, досада, отхвърляне, гняв, прегаряне, отчаяние (не са една и две).

3. Затръшват вратата

Парадоксално, но затръшнатата врата е по-добра от безразличието. Тя казва: „Ядосан съм, но все още ми пука какво мислиш." Истинското отчуждение изглежда различно - тихо, хладно, без емоция. Там е страшното. Гневът е енергия, насочена към нас - а енергията означава връзка.

4. Разказват ни „тъпи" неща от деня си

„И тогава Мария каза на Ива, че Вики е казала на Макси, а той е споделил с Ива, а после Ива пак каза на Мария..." - и така половин час. Въпреки, че звучи безсмислено, това, всъщност е покана. Е, не е най-модерната и впечатляващата, която сме получавали, но пък е за важна дестинация. Детето ни иска да ни покани в света си. Не търси съвет, а само присъствие. Това е любов, маскирана като скучна история.

5. Критикуват ни

„Мамо, защо винаги правиш така? Супер странно е!" или „Тате, това е толкова старомодно!". Коментират всичко - външния ни вид, думите ни, колата ни, кариерата ни, навиците ни, обувките ни. Не е гот :) Но пък също е и знак, че детето вярва, че връзката ни ще оцелее честността му. То не ни критикува, за да ни нарани (нищо, че точно така си изглежда). Критикува ни, защото се чувства достатъчно сигурно да бъде истинско с нас.

6. Искат да бъдат сами (но в съседната стая)

Тийнейджърът, който се затваря в стаята си, но оставя вратата открехната. Детето, което не иска да играе с нас на нищо, но периодично идва да провери къде сме. Това е любов от разстояние и казва „Имам нужда от пространство, но искам да знам, че си там. Нали винаги ще бъдеш там за мен?"

Практика

Опитайте да „преведете" поведението на детето си

Тази седмица, когато детето направи нещо, което ви дразни или наранява, спрете за момент и се запитайте: „Какво всъщност ми казва това? Какво чувство стои зад поведението?"

Водете си малък дневник:

Спори с мен за правилата --> Ядосах се --> Но това, всъщност означава, че ми се доверява и мога да издържа мнението му (и тества границите, може пък да мине номерът ;))

Плака след училище --> Притесних се --> Но това, всъщност означава, че аз съм безопасното му място

Затръшна вратата --> Обидих се --> Все още му пука какво мисля по темата

Адаптации по възраст

За 3-6 години: Малките деца показват любов по очевидни, но понякога също доста объркващи начини - удрят ни от вълнение, захапват ни от обич, крещят „Мразя те!", когато всъщност казват „Не мога да понеса, че ми казваш "не". На тази възраст преводът е: „Емоциите ми са по-големи от думите, с които разполагам."

За 7-12 години: Тук почва да става интересно. Това е възрастта на въздишките, въртенето на очи и „Добре, мамо!" (казано с тон, който казва всичко друго, но не и „добре"). Оглеждаме се за моментите, когато ни търсят - дори да е за нещо „глупаво". Всяко търсене е обич и доверие.

За 13-18 години: Тук водите стават дълбоки. Тийнейджърите са майстори на смесените сигнали. Искат независимост, но и сигурност. Нямат нужда от нас, но проверяват дали сме все още там. Най-важното при тях: не приемаме дистанцията лично. Продължаваме да бъдем там – тихо, търпеливо, постоянно.

⚠️ Много важно уточнение

Да разбираме скритите знаци на любовта не означава да толерираме неуважително поведение. Едно е детето да изрази емоция, съвсем друго е да премине граница. Разликата е тънка, но съществена.

Обида:
Едно е детето да каже „Мамо, ядосан съм ти!" – това е емоция, изразена директно. Съвсем друго е да каже „Ти си най-лошата майка! Мразя те!" - това е обида, насочена да нарани. Първото приемаме и обсъждаме. Второто, обаче, спираме: „Разбирам, че си ядосан, но не ти позволявам да ми говориш така. Когато се успокоиш и ми се извиниш, можем да поговорим какво те е разстроило."

Манипулация:
Едно е детето да плаче, защото наистина е наранено или разочаровано. Съвсем друго е да използва сълзите като инструмент: „Ако наистина ме обичаше, щеше да ми купиш..." или „Щом не ме пускаш на това парти, значи не ти пука за мен." Това не е израз на емоция, а опит за контрол. Отговорът е финален: „Обичам те и точно затова отговорът ми остава същият." или “Разбирам те, но в нашето семейство правилата са други.”

Преминаване на граници:
Едно е детето да затръшне вратата на стаята си от фрустрация - това е сигнал, че има нужда от пространство. Съвсем друго е да удари, да счупи нещо нарочно или да навлезе в личното ви пространство агресивно. Това вече не е „скрит знак на любов", а поведение, което изисква ясна и категорична граница: „Разбирам, че си бесен. Но не позволявам да чупиш/удряш. Вземи си време сам да се успокоиш и след като ми се извиниш, ще поговорим за случилото се. Трябва да намерим друг по-добър начин да изразяваш това, което чувстваш."

Балансът е да видим емоцията зад поведението, но да останем абсолютно твърди в границите си. В никакъв случай, при никакви обстоятелства и без значение от възрастта на децата не, трябва да им позволяваме неуважително поведение към нас.

Децата имат нужда да знаят, че чувствата им са валидни, и да научат как да ги изразяват по начин, който не наранява другите и не руши връзката ни.

Защото истинската любов не означава свободия. Истинската любов е сигурна, именно защото има граници и цени достойството на хората.

Общуване

Как да отговорим на тези „странни" знаци на обич, без да ги прогоним?

При спор:
Вместо: „Не ми говори така!"
Опитайте: „Виждам, че имаш много категорична позиция. Искам да я чуя, но я кажи по начин, който е приемлив у дома."

При плач:
Вместо: „Какво пак стана?" (с въздишка)
Опитайте: „Тук съм. Искаш ли да поговорим или просто да седна до теб?"

При затръшната врата:
Вместо: да влезете веднага с лекция с ръце на кръста
Опитайте: да изчакате 10-15 минути, после да почукате и кажете „Тук съм, ако имаш нужда."

При „скучните" истории:
Вместо: да кимате разсеяно, докато си гледате телефона
Опитайте: да оставите телефона, да погледнете детето в очите и да попитате „И после какво стана?"

При критика:
Вместо: „Как смееш да ми говориш така!"
Опитайте: „Интересно. Можеш ли да ми кажеш повече защо мислиш така?"

И още ...

Психологът Джон Готман говори за „парченца връзка" (bids for connection) – малките моменти, в които някой се опитва да се свърже с нас.

Понякога тези парченца изглеждат като оплаквания, понякога като критика, понякога като „безсмислени" истории.

Начинът, по който отговаряме на тези парченца, определя качеството на връзката ни. Можем да се обърнем към детето (turning toward), да се обърнем срещу него (turning against) или да го игнорираме (turning away).

Следващият път, когато детето ви направи нещо „странно" или дразнещо, спрете се за момент. Може би точно това е неговият начин да каже „Обичам те" или "Имам нужда от теб" – просто на език, който все още се учим да разбираме. Или, ако трябва да сме съвсем искрени, сме забравили, че и ние сме говорили някога така.

Защото децата не спират да ни обичат. Те просто намират нови, по-сложни, по-скрити начини да ни го покажат.

А нашата работа е да продължим да превеждаме сигналите и да не спираме да им казваме колко много ги обичаме.

Буквално :)

Готови ли сте за по-успешно родителство? Ето как мога да помогна: