Как допълнително влошаваме нещата като родители?

Разочарованието, тревогата, мъката - те са неизбежна част от живота. Но страданието след тях е по избор.

Знание

Тази седмица попаднах на интересно четиво, което ми припомни теорията на Буда за двете стрели. Чували ли сте за нея? Сама по себе си тя е много силна, но когато я приложим към родителството, става истински мощна.

Буда е нарекъл неизбежните болки в живота "първи стрели" - загубите, разочарованията, грешките. Първите стрели са част от живота и не можем да ги избегнем.

Но нашите последващи реактивни мисли - самокритиката, катастрофизирането, обвиненията - са "вторите стрели". И ето го ключовият момент: вторите стрели са по избор.

Първата стрела боли, но втората - тази, която сами си причиняваме - създава истинското страдание.

Помислете колко често го правим като родители:

> Детето получава слаба оценка (първа стрела).
>> "Не му помагам достатъчно!", "Какъв родител съм!", "Какво ще стане с бъдещето му?!", “В лошо училище е и госпожата го мрази!”, “А децата на сестра ми са винаги отличници!” (втори стрели).

> Детето каза "Мразя те!" и затръшва вратата (първа стрела).
>> "Пълен провал съм като родител!", "Къде сбърках?!", "То не ме обича...", “Не успяхме да го възпитаме добре!”, “Със сестра му никога не съм имала такива проблеми!” (втори стрели).

Същото се случва и с децата ни:

> Когато не е поканено на рожден ден (първа стрела).
>> "Никой не ме харесва!", "Сигурно съм досадна!", “Никога няма да имам приятели!” (втори стрели).

Като се замислим, първите стрели най-често се “поправят” доста бързо. Това са фактите - и решението често идва лесно и на момента.

Но вторите стрели могат да тегнат над нас с месеци и години. Те са историите, които си разказваме за себе си - като хора, като родители, като професионалисти. Затова са и толкова трудни за поправяне - защото са скрити навътре в главата ни, постоянно бетонирани от оценките, разсъжденията, критиката, които ние самите си казваме.

Можем да научим себе си и децата си да забелязват втората стрела преди да сме я забили.

И не само, че можем, но и е наша основна задача да го направим, ако искаме и ние, и децата ни да живеят по-добре, по-спокойно и по-пълноценно.

Практика

🎯 Техника "Спри втората стрела"

1. Назовете първата стрела фактологично. Без украшения, без интерпретации - само фактът:

"Разлях кафето."
"Детето получи тройка."
"Закъсняхме."

2. Забележете втората стрела, като се вслушате в мислите след факта:

"Винаги съм такава..."
"Какъв родител съм..."
"Никога няма да се оправим..."

Назовете ги: "Ето, това е втората стрела."

3. Заменете с факт

Вместо: "Винаги съм непохватна!"
Кажете: "Разлях кафето. Неприятно, но се почиства."

Вместо: "Никога няма да се науча!"
Кажете: "Още не съм се научил. Нужна ми е повече практика."

Нашите собствени предубеждения не само, че не помагат, но и действат в обратната посока - изсмукват цялата ни енергия и капацитет да реагираме адекватно и да се справим в ситуацията.

Затова, успехът тук е дори само да се уловим, че вече интерпретираме фактите и си разказваме истории по тях. И след това - да ги пуснем да си отидат...

Общуване

Ето няколко въпроса за дискусия с децата по темата.

За 3-6 годишно дете:

На тази възраст, децата мислят конкретно и през ролеви игри. Те не могат да разберат същността на концепцията, затова и не е нужно да я обясняваме. Но пък можем да я разиграем! Целта в този случай е детето да разбере, че грешката не го прави "лошо", “глупаво”, “несръчно”.

• Мечо падна и си удари лапата. После си каза: "Аз съм глупаво мече, затова паднах!" Как мислиш, вярно ли е това? Мечо глупаво мече ли е, или просто падна?
• Когато нещо не се получи, ти какво си казваш в главата? Добри думи или лоши думи?
• Ако аз разлея млякото, трябва ли да си кажа "Аз съм лоша" или просто да почистя?
  

За 7-12 годишно дете:

На тази възраст, децата вече разсъждават логически и забелязват модели в поведението си. Целта е да започнат да наблюдават собствените си мисли и да ги поставят под въпрос.

• Спомни си момент тази седмица, в който нещо се обърка и не ти се получи по план. Какво си каза в главата веднага след това? А после - стана ли по-добре или по-зле от тези мисли?
• Забелязал ли си, че понякога използваме думи като "винаги" и "никога" - "Винаги се провалям!", "Никога не се получава!"? Наистина ли е винаги или никога - или само ни се струва така в момента?
• Ако приятел сгреши на тест и ти каже "Аз съм тъп", ти ще се съгласиш ли? Какво ще му кажеш? А защо на себе си казваме неща, които не бихме казали на приятел?
• Коя е разликата между "Това контролно не ми се получи!" и "Не ставам за нищо по математика"? Кое от двете помага да опитаме пак?

За 13-15 годишен тийнейджър:

Тийнейджърите мислят абстрактно и анализират вътрешния си свят в детайли (не винаги им личи, но като цяло го могат :)). Целта е да развият "мета-познание" - способността да наблюдават собствените си мисли и да избират съзнателно как да реагират.

• Има една будистка идея, че болката от неуспехите е "първата стрела", а мислите ни за тях са "втората стрела", която сами си забиваме. Разпознаваш ли това при себе си?
• Кой е твоят "вътрешен критик" - гласът, който коментира грешките ти? Какво обикновено казва? На кого прилича този глас?
• Когато нещо се обърка, накъде отива умът ти - към "този път не се получи" или към "аз съм провал, винаги ще е така"? Към "това конкретно нещо" или към "аз като цяло"?
• Социалните мрежи усилват ли "втората стрела"? Как?

И още ...

Мартин Селигман е американски психолог, когото често наричат "бащата на позитивната психология". През 90-те години той обръща посоката на психологията - вместо да се фокусира само върху болестите и разстройствата, започва да изследва какво прави хората устойчиви, успешни и удовлетворени.

Една от най-важните му концепции е за "обяснителния стил" - начинът, по който интерпретираме неуспехите си. И точно тук се връща темата за втората стрела.

Селигман описва три начина, по които превръщаме първата стрела във втора:

Генерализация във времето:
>> Втора стрела: "Винаги ще се провалям"
> Само първа стрела: "Този път не се получи"

Генерализация в обхвата:
>> Втора стрела: "Не ставам за нищо"
> Само първа стрела: "Не ми се получи това конкретно нещо"

Персонализация:
>> Втора стрела: "Аз съм проблемът"
> Само първа стрела: "Обстоятелствата бяха трудни"

Като ги поставим така едно до друго, ясно можем да видим как едното затваря врати, другото ги оставя отворени.

Когато детето каже "Никога няма да се науча!", значи генерализира във времето.
Когато каже "Глупав съм!", значи генерализира в обхвата.
Когато каже "Проблемът е в мен!", значи персонализира.

Хубавото на тези три формулировки е, че можем съзнателно да ги обърнем:
от "винаги" към "този път";
от "всичко" към "това конкретно";
от "аз съм проблемът" към "ситуацията беше трудна".

Това не е позитивно мислене насила и на всяка цена.

Точно обратнотo - с този подход съзнателно избираме да опишем реалността точно такава, каквато е, без допълнителна тежест, вина и измислени интерпретации.

Нека помним, че първата стрела е част от живота.
Но втората е по избор.

И изборът е наш.

Готови ли сте за по-успешно родителство? Ето как мога да помогна: