Когато детето ни казва "Мразя те!", то не говори за нас. То говори за собствената си болка, че не може да получи това, което иска точно сега.

Знание

"Мразя те!"
“Винаги всичко разваляш!”
"Ти нище не разбираш!"

Няма родител, който да понесе с лекота такива фрази. Сърцето ни се свива, целият свят се чупи и сякаш всичко губи смисъл. Най-често такива думи ни хвърлят едновременно в отчаяние, защитна реакция и ярост.

Което звучи горе-долу така: "След всичко, което правя за теб?!" + "Как смееш да ми държиш такъв тон!" + "Отивай си в стаята веднага!!" + “Къде сбърках …” (това е вечната родителска фраза, която ни съпътства постоянно :) ).

Няма родители, колкото и всеотдайни и любящи, които да са защитени от тези детски фрази - защото те са нормална част от израстването на децата.

Те не са атака срещу нас като родители. Те са единственият начин, с който децата разполагат, за да изразят огромната емоционална буря, която ги поглъща в този момент. Това са наличните им “инструменти”, с които решават подобни проблеми.

Не казвам, че такива думи са приятни за чуване и ги чакаме с нетърпение вечер, след работа, когато и без това едвам гледаме и търпението е на финала :) Но всички децата рано или късно ги изричат (или си ги мислят, но не смеят да ги кажат на глас).

Най-важното в тези ситуации не е дали се случват, а как им реагираме.

Да си го представим така: детето иска нещо, което му е сууупер важно. Вие отказвате, защото то не се нуждае от него, сега не е моментът за това, противоречи на семейните ви ценности и т.н.

И точно в този момент върху детето се изсипват едновременно силен бяс, огромно разочарование и пълно безсилие. То иска нещо толкова силно – още един сладолед, да остане будно до полунощ, да си купи нова игра / скин за героя / най-новите (и абсурдно скъпи) кецки, които всички в училище вече имат - и ние казваме "не".

В този момент, детският мозък (във всички детски възрасти) буквално няма капацитета да обработи този бомбастичен емоционален коктейл. Емоционалната регулация е умение, което се развива с годините. До 24-годишна възраст частта от мозъка, отговорна за саморегулацията, самоконтрола и емпатията, не е напълно развита.

Затова, когато детето ни изригне с "Мразя те!" или тресне вратата на хола и се заключи в тоалетната, за да плаче, то не прави морална преценка за качествата ни като човек и родител. То просто казва: "Толкова ми е трудно в момента! Не знам как да се справя с това, което чувствам!".

Ние, като едни съвестни родители, често приемаме тези думи буквално и много лично. Затова започваме да се защитаваме ("Как може да ми говориш!"), да наказваме ("Върви в стаята си! Никакво време за екран цяла седмица!"), да се обясняваме ("Ти не разбираш колко жертви правя!"), или дори да отвръщаме на удара ("И аз не те харесвам, когато се държиш така!").

Но така пропускаме най-същественото: детето ни в момента не се нуждае от морален урок. То се нуждае от подкрепа. И точно в нашия отговор децата могат да намерят липсващия им “инструмент” за емоционална регулация.

Точно това са вълшебни (да, правилно прочетохте думата) моменти, в които ние може да предадем на децата си няколко безценни житейски урока:

• че светът има граници и правила;
• че желанията и нуждите са две различни неща;
• че емоциите трябва да се изразят (а не крият или потискат), но трябва да се изразяват конструктивно;
• че могат да се справят с разочарованието в дните си;
• че любовта ни към тях не зависи от това дали казваме "да" или "не".
  

Всички тези “уроци” изграждат у децата умения за саморегулация, самоконтрол и увереност в способностите им.

Хайде да видим как!

Практика

За днес съм избрала техника за спокоен отговор, с която поставяме и поддържаме ясна и уважителна граница за емоционален натиск у дома. Аз я използвам за кризи от всякакъв "размер".

С техниката постигам три ключови неща:

1. потвърждавам на детето ми, че е чуто и разбрано ("До теб съм, независимо какво се случва - и те обичам много");
2. поставям граница за начина на изразяване у дома и потвърждавам решението си (в реалния свят има правила и ограничения, с които се съобразяваме); и
3. за финал давам / търсим алтернативно решение на ситуацията (учим се заедно на адаптивност и решаване на проблеми в този бърз и непредсказуем свят).
   

Да видим трите стъпки:

Стъпка 1: Признаваме емоцията

Не квалифицираме детето и не омаловажаваме чувствата му. Целта ни е да разграничим емоцията (която е винаги позволена) от начина на изразяването й (за което си има правила).

"Виждам, че сега си много ядосан. Може да си ядосан, но не може да ми казваш “Мразя те!”, да ми крещиш или да блъскаш вратата."

Стъпка 2: Поставяме границата

Не се защитаваме или оправдаваме. Целта е ясно, спокойно и кратко да повторим своето "не" и причината за него.

"Въпреки това, решението остава - не можеш да ходиш на това парти, защото е в делничен ден и на следващия ден си първа смяна на училище."

Стъпка 3: Оставаме присъстващи

Отворени сме за алтернатива, ако е възможно. Целта е да покажем, че въпреки границата и поведението, ние сме там и връзката ни си остава същата.

"Когато се успокоиш и ми се извиниш, можем да поговорим и да потърсим друго решение."

Важно: Когато детето се успокои и се извини само, трябва да отбележим на момента, за да поощрим куража му. "Благодаря ти, че дойде при мен и се извини за думите си!"

***

Адаптация по възрасти

За 5-годишно дете:

Дечко иска да гледа филмче преди вечеря. Казваме "не" и светът свършва: "Ти си лоша! Мразя те!".

Вместо: "Недей така да ми говориш! Прекаляваш!"
Опитваме с граница:
"Виждам, че ти се гледа твоето филмче и си много разстроена, че казвам не."
"Може да ми кажеш 'Много съм ядосана', но думите 'мразя те' ме нараняват."
"Вечерята е след 20 минути. След нея ще е времето за филм."

Докато говорите на детето, клекнете на неговото ниво, хванете го за ръката или рамото и го гледайте го в очите (настоявайте и то да ви гледа, докато говорите). Гласът ви е спокоен, границата е ясна, няма обяснения защо така филмът е след вечерята или обвинения кой какво е казал. Няма и изключения "само този път", защото те обезсмислят правилата и границите у дома.

За 10-годишно дете:

Детето ни иска да отиде на рождения ден на приятел в събота, но ние вече имаме планирано семейно събиране. Казваме "не" и то избухва: "Вие двамата винаги развалятe всичко! Защо сте такива гадни!".

Вместо: "Как може да казваш такива неща? След всичко, което правим за теб! Отиди си в стаята!"
Опитваме с граница:
"Разбирам, че си много разочарован. Зная, че наистина искаш да отидеш на партито. Но, не е ок да ми казваш, че развалям всичко, това ме наранява много."
"Решението ни си остава - в събота имаме семейно събиране, което е в същия час и за което знаеш отдавна."
"Може след малко, когато ми се извиниш и двамата сме по-спокойни, да помислим дали има начин да видиш приятеля си в неделя."

Десетгодишното дете има много по-голям речников запас и може да изрази емоциите си значително по-точно. Но в момент на силни чувства често прибягва до по-драматични изречения. Нашата задача не е да го убедим, че не е разочаровано. То е :) Нашата задача е да останем стабилният бряг, докато бурните вълни се успокояват.

За 15-годишно дете:

Тийнейджърът ни иска да излезе на вечерно парти с приятели в учебен ден. Казваме "не" и той избухва: "Ти не разбираш нищо! Кога най-накрая ще мога да живея сам и да си решавам аз! Ще е тооолкова по-добре!".

Вместо: "Как смееш да ми говориш така!"
Опитваме с граница:
"Разбирам, че решението ми много те ядоса и в момента си много разстроен. Но това, което казваш за мен като родител, не е справедливо и ме наранява."
"Въпреки това, решението ни остава - не можеш да ходиш на това парти, защото е в делничен ден и на следващия ден си първа смяна на училище."
"Когато се успокоиш и ми се извиниш, можем да поговорим и да потърсим друго решение."

С тийнейджърите техниката за спокоен отговор включва още едно измерение - даваме пространство за по-късен разговор, в който целенасочено насърчаваме децата да търсят алтернативи, да са гъвкави и адаптивни. За тази възраст и за света, в който живеем, тези умения са много важни. Не настояваме за разрешаване на конфликта веднага - оставяме емоциите да се утаят, докато границата си стои. И ние стоим - спокойни, присъстващи, достъпни за разговор, когато моментът е подходящ :)

Може да изглежда просто, но в практиката изисква сериозна емоционална устойчивост и от наша страна. Защото "Мразя те!" задейства нашите собствени страхове и несигурности. "Може би наистина не се справям?", "Дали не го разглезих прекалено?", "Къде сгреших?". Или другата крайност - “Какво пък толкова, едно изключение...”.

Техниката за спокоен отговор работи, именно защото прекъсва този вътрешен хаос. Тя ни позволява да останем възрастният в стаята - този, който може да издържи емоционалната буря на детето, без да се разпада на парчета, без да отвръща на удара, без да изоставя или да обръща гръб.

Общуване

Ето няколко въпроса за дискусия с децата по темата за отговорността:

За 5-годишно дете:

• Какво се случва в тялото ти, когато си много ядосан?
• Кога наскоро си казал нещо неприятно, защото си бил разстроен?
• Как се чувстваш след това, когато се успокоиш?

За 10-годишно дете:

• Има ли разлика между това да кажеш "Мразя те" и "Много съм ядосана от това, което направи"?
• Как се чувстваш, когато родителите ти останат спокойни, въпреки че ти крещиш?
• Какво можеш да кажеш, когато си много ядосана, вместо "Мразя те"?

За 15-годишно дете:

• Можем ли да контролираме емоциите си? Какво означава, според теб, емоционално интелигентен човек?
• Как реагираш, когато някой, който ти е много ядосан, ти каже нещо, специално за да те нарани? Ти правиш ли го?
• Има ли добър начин да изразиш силно недоволство и гняв, без да нараниш другия?

И още...

Техниката за спокоен отговор не означава, че толерираме неуважително поведение. Тя означава, че му реагираме, без да ескалираме емоционално и ние самите. Има огромна разлика.

Детето учи емоционална регулация като гледа как ние регулираме собствените си емоции в трудни моменти. Когато ние запазваме спокойствие при техния емоционален взрив, ние преподаваме най-важния урок: "Емоциите са управляеми. Аз мога да издържа твоята буря, без да се разпадам."

Изследванията на д-р Джон Готман показват, че родителите, които практикуват "emotion coaching" - признаване на емоциите, поставяне на граници на поведението, и подкрепа в търсенето на решения - отглеждат деца с по-висок емоционален интелект, по-добри социални умения и по-малко поведенчески проблеми.

Нека помним: "Мразя те!" идва от детето, което се бори с емоции, много по-големи от него. То не ни мрази. То е затиснато от тежестта на силни негативни чувства, които се изсипват едновременно върху него в момента. И нашият спокоен, присъстващ отговор го води от хаоса към саморегулацията.

Границата стои, любовта стои и ние стоим - стабилни, спокойни, присъстващи. Или поне даваме такъв вид ;)

В тези бурни моменти, това е единственото, от което децата ни се нуждаят.

Готови ли сте за по-успешно родителство? Ето как мога да помогна: