За какво си мечтаем родителите?

Мечтите спират да се случват, когато ние спрем да опитваме да се случат.

Знание

Миналата седмица имах среща с една майка. Тя започна много ясно и кратко:

"Откакто беше малка, все си мечтаех да готвим заедно, да се смеем, да пробваме от рецептите на баба. Но сега тя е на 14, все в стаята си, и аз си готвя сама. Явно пропуснах момента. Но това си е в моята глава. Има по-важни неща сега - гимназия, приятели, спортове. Ще ми мине."

Но както тя, така и всички ние знаем, че това не е вярно. Няма да мине :)

Кои са най-големите мечти, които имаме за детето си?

Да е успешно?
Да има високи оценки?
Да е шампион по тенис?
Да влезе в добро училище?
Да говори перфектно английски?

Да, супер! Всички родители искаме децата ни да са успешни и да умеят да постигат хубави неща в живота си.

Нека, обаче, опитаме пак с въпроса. Ще го задам така:

Вечер, когато къщата утихне, за какво си мечтаем наистина? Кое ни кара са се усмихваме и да ни става топло отвътре?

Как играем на криеница.
Как свирим заедно на китара.
Как наблюдаваме птици и споделяме тишината.
Как готвим заедно и се смеем на случки с приятели.
Как си говорим вечер под одеалото за всякакви теми.
Как е вече голямо и самостоятелно, но все още сме си близки.
Как искаме да останем човекът, при който идва, когато има проблем.

Тези мечти са други, докосват нещо съвсем различно и са не по-малко важни и вълнуващи. Те са за връзката ни с децата, за моментите ни заедно, за споделеното ни време и ритуалите ни.

А връзката е единственото, което наистина има значение в живота на хората.

Затова страдаме, когато усетим, че сякаш я губим с децата ни. Започваме да си мислим най-различни неща: твърде рано е, вече е твърде късно, в училище е тежко, тийнейджърството е трудно, семейната ни динамика е по-особена, момчетата не обичат готвене, момичетата не обичат да наблюдават птици.

Но от тези причини не ни става по-леко, нали?

Ние знаем и чувстваме, че това е еднакво важно за всички. Добрата, силна и искрена връзка помежду ни е еднакво значима и за нас, и за децата ни. Тя прави семейството силно, родителството успешно, децата уверени и спокойни да изследват света и да се развиват.

Затова нека не обръщаме гръб на нещо толкова фундаментално. Времето с децата, връзката с тях и незабравимите споделени мигове не са родителска фантасмагория и не зависят от това колко сме заети ние и колко домашни имат те.

Защото това е, което ни остава, след като всички дипломи са прибрани в надписана папка в мазето, точно до кутията с трофеите и медалите от състезания.

Практика

Техника "Всеки ден по малко"

Принципът е сравнително прост:

Не чакайте перфектния момент. Той няма да дойде.
Не чакайте детето да поиска само̀. То не знае какво пропуска.
Не чакайте да имате "достатъчно време". 10 минути стигат.
Не чакайте ваканцията. И за тогава ще има домашни.

Вместо това, пробвайте следното:

1. Изберете си ЕДНА родителска мечта. Не пет - една.

Коя? Тази, която наистина искате и си представяте с усмивка всеки ден. Не тази, която "трябва да правите".

2. Намерете най-малката реализируема стъпка.

Вместо: "Ще готвим заедно всяка неделя нови рецепти!"
Опитайте: "Тази неделя ще направим палачинки за закуска. Заедно."

Вместо: "Ще свирим заедно на концерт един ден!"
Опитайте: "Тази седмица ще изсвиря една песен на китарата. Дечко може да избере коя да е и да седне до мен."

Вместо: "Ще ходим на планина всеки месец!"
Опитайте: "Тази събота ще отидем до близкия парк за един час и ще поиграем на криеница."

Вместо: "Ще си говорим всяка вечер по сериозни теми и съвсем откровено."
Опитайте: "Тази вечер ще задам един весел въпрос на всички ни: 'Кажи ми нещо, което те учуди днес?'"

3. Опитайте три пъти, преди да се откажете.

Ако детето каже "не" от първия път, това не означава, че мечтата е заминала. Означава, че детето не е готово днес.

Поканата не е еднократна, а периодична, за да си установите ритуал заедно.

Винаги бъдете готови да промените малко плана (вместо да слуша как свирите, може да сте бенд - вие на китарата, детето на барабани).

Важно е времето заедно.

Общуване

Ето няколко въпроса, които могат да ни помогнат да разберем какво наистина е важно за децата ни.

Не ги задавайте всички наведнъж - изберете един-два, които ви пасват и ги използвайте в спокоен момент заедно:

За 5-годишно дете:

• Какво е най-любимото ти нещо, което правим заедно?
• Коя е най-смешната случка, която помниш с мама/татко?
• Какво искаш да правим повече заедно?
• Кога се чувстваш най-щастлив/а с нас?
• Какво те кара да се смееш най-много, когато сме заедно?

За 10-годишно дете:

• Ако можеше да избереш една дейност, която да правим заедно всяка седмица, каква би била?
• Имаш ли си любим спомен с мен, за който обичаш да се сещаш понякога?
• Има ли нещо, което искаш да научиш от мен?
• Кога се чувстваш най-близо до мен?
• Какво мислиш, че мога да подобря като родител?

За 15-годишно дете:

• Какво те кара да се чувстваш разбран/а от мен?
• Коя е темата, за която искаш да говорим повече?
• Как мислиш, че връзката ни може да стане по-силна?
• Какво цениш най-много в отношенията ни?
• Кои са нещата, за които искаш да можеш да ми разказваш лесно?

И още...

С порастването на децата забелязваме нещо странно - сякаш времето заедно изчезва. Но това не е заради възрастта им, а е заради нашите реакции.

Детето казва "не сега, играя онлайн" - и ние решаваме, че не иска време с нас.
Казва "вече съм голям и тези филми са ми скучни" - и ние спираме да каним.
Казва "имам много домашни" - и ние приемаме (доброволно), че училището е по-важно от нас.

И постепенно започваме да вярваме в история, която не е вярна:

"Ето, като пораснат малко и вече не искат време с родителите си."

Но изследванията показват обратното. Юношите, които прекарват редовно време със семейството си, са по-устойчиви на негативен натиск от връстници, имат по-малко поведенчески проблеми и по-висока самооценка.

“Големите” ни деца искат време с нас. Просто не го показват по начина, по който го правеха като 5-годишни.

Винаги ще искат весело време заедно, силна връзка с нас и незабравими моменти. Децата ни, независимо какъв размер обувки носят, искат да знаят, че сме тук за тях и сме в готовност за приключнения заедно.

И това се гради в малките, редовни моменти един с друг. Не в грандиозните семейни пътувания, а в палачинките в неделя, в десетте минути свободно бърборене преди сън, в прибирането на масата заедно.

Тези моменти не са просто "приятно време". Те са фундаментът, върху който децата ни изграждат усещането си за сигурност и принадлежност. Те са мястото, където се случва истинската връзка - не заради големи разговори, а защото просто сме там, редовно, предвидимо, заедно и вършим весели за всички неща.

Готови ли сте за по-успешно родителство? Ето как мога да помогна: